Приключенията на Александър в Елитния палат на ужаса

Както споменах в предния пост бях в Пловдив от 21.06 до 23.06.2014 г. по повод на една сватба, но ще започна с предисторията и ще карам в някакъв сравнително хронологичен ред.

В началото, когато жена ми спомена, че сме канени на сватба го приех нормално и се примирих с мисълта, че ще трябва да съм поне полу-официално облечен. Няколко дена по-късно жена ми беше седнала с младоженеца да изпият по някоя и друга бира в Дивака, а аз прибирайки се от клиент, реших да им се натрапя. Натрапих се и с изненада установих, че не просто трябва да съм полу-официално облечен, а и ще трябва да ходя до Пловдив за целта, а който ме познава знае, че не съм най-големия любител на пътуванията. Прибрахме се, обсъдихме ситуацията и жена ми единодушно реши, че ще ходим на сватба. Решаваща роля да приема толкова лесно решението беше факта, че банята ни беше решила да се развали няколко седмици преди планирания основен ремонт на баня и тоалетна (в отделни помещения са), а пътуването до Пловдив щеше да включи хотел и в тоя хотел – баня.
Дадохме си сметка, че трябва да си резервираме хотел, трябва да планираме кога ще пътуваме натам и кога обратно към Голямото село и съответно се заехме да я свършим тази работа. Жена ми доброволно се зае да ги свърши тия неща, а аз реших да не се пречкам и си намерих някакви други занимания. В крайна сметка няколко часа по-късно отворих картата на Пловдив в BG maps, избрах да ми покаже хотелите и почнах аз да търся. Първият ни избор беше Алианс, вторият не го помня кой, а третия Елит Палас. В първите два нямаше свободни стаи за датите, които ни интересуваха и така се обадихме в третия. Имаха стаи и се договорихме да звъннем преди пътуването да потвърдим резервацията. Предната вечер съответно жена ми се обади, потвърди резервацията и всичко изглеждаше наред.

Тръгнахме. Натоварихме се на трамвай, а по-късно и на влак, съпро/изпроводени от дребен дъждец и много облаци. Смених си настройките на едното приложение за времето и там ми написа, че ни чака гръмотевична буря в Майнатаун. Как да е – влака тръгна, аз си отворих бутилката кола и спечелих усмивка:

усмивка

Продължихме сравнително спокойно пътуването си до гара Пазарджик, където аз останах втрещен от ремонта на гарата. Жена ми (от Пазарджик е) си беше ходила няколко пъти през последната година и това, което я изненада в гледката беше сравнително напредналия ремонт.

DSC_0020_resize DSC_0021_resize DSC_0022_resize

На мен този ремонт хич не ми изглеждаше напреднал, но приех думите на жена ми и след няколко минути продължихме с пътуването си.

Пристигнахме и си хванахме едно такси до хотела. След като се регистрирахме отидохме към стаята си и тук за първи път се сблъскахме с жестоката действителност – хотела нямаше асансьор, а една вита стълба с изключително стръмен, тесен и въобще чепат характер.
Изпуфтяхме някак си 5 етажа до стаята. Обещаният в сайта на хотела минибар просто липсваше. Единият контакт беше доста разбит и хич не ми вдъхваше доверие, но имаше само три в стаята, та се наложи и този да ползваме. Разопаковахме багажа и си направихме план за действие. Жена ми щеше да отиде на фризьор, а аз щях да взема душ и да видя кой ще ме пои с бира.
Речено-сторено. Жена ми се изнесе да търси фризьор, а пък аз се настаних в банята. Тук отново се сблъсках с жестоката действителност – имаше 2 шампоанчета за еднократна употреба и никакъв сапун. Тоалетната хартия също беше кът. Както и да е – окъпах се. Не съм подозирал, че банята е способна да ми липсва толкова много. След това хванах и почнах да търся кой ще има отговорната задача да ме пои с бира. Интернета в хотела беше трагичен, когато го имаше. В същото време 3G-то в Пловдив се оказа значително по-бързо от софийското (вероятно е по-малко натоварено) и си карах през цялото време с него. Оказа се, че няма кой, защото един е бил на работа, друг спеше след нощна смяна и т.н. По същото време се разбрахме с жена ми, че ще вечеряме някъде навън, а след това ще напазаруваме липсващите сапуни, тоалетна хартия и някаква вода. Тук някъде е хронологичното място на предишният ми пост.

Тръгвайки от Граждански клубъ към хотела не можах да се въздържа и пробвах да щтракна няколко кадъра на един кървав залез. За съжаление само един ми се получи както исках:

DSC_0032_resize

Вървяхме с жената надолу по улицата, спирахме се тук-там за някоя снимка и си говорехме колко ни е готино в момента. Така съвсем полека стигнахме до Била, където планирахме да направим покупките и с изумление установих, че някой титан на логическата мисъл я е направил като кварталния ми Карфур в центъра на София – слизаш с ескалатор надолу и се качваш пеша по стълби. Ако не друго беше значително по-широка от съответния Карфур, но въпреки това разменените роли на стълбите и ескалатора си правеха лошото впечатление. Напазарувахме и позабързахме крачка, защото жена ми искаше да вземе душ преди да си легна, а пък мен ме чакаше А. пред хотела, за да пием някакви бири.
Отидохме да пием бирите (след връщане и катерене по стълбите, защото си бях забравил портмонето) и точно търсихме къде да се настаним и жена ми се обади да ми каже, че тоалетната се е превърнала в нещо средно между фонтан и извор. Стомаха ми, който отдавна не беше подлаган на такива количества манджи като по-рано в Граждански клубъ, реши, че сега е най-удачния момент да се разбунтува. С нежелание се разделих с компанията и тръгнах към хотела, за да видя какво се случва там.В хотела ми предложиха да ползвам служебната тоалетна. Слязох по станалата ми слабост стълба един етаж надолу и се видях в чудо. Служебната тоалетна беше помещение с приблизителни размери 1.2 * 1.2. На около педя пред тоалетната чиния имаше стена, което превърна единствената възможна поза за сядане в йога упражнение за напреднали. Ако можете да си представите стройното ми 200 килограмово тяло как сяда с лявата буза с ляв крак леко вляво и напред от чинията, десен крак вдясно от чинията и дясна буза във въздуха, цялото тяло наклонено наляво и подпирайки се с две ръце за вратата, ще придобиете поне приблизителна представа що за гледка съм бил. В крайна сметка се отказах и се качих горе с намерението да издяна някак си до сутринта.

DSC_0037_resize DSC_0038_resizeстълбището и площадката на последният етаж

Качих се 6 етажа нагоре и заварих жена ми, която се мъчеше да отвори вътрешния прозорец, за да спусне щорите, защото нямаше и пердета в стаята. В крайна сметка не успя. Разказа ми, че щели да ни преместят сутринта около 8-8:30 в друга стая. Поругахме Елитния палат до към 23-24 ч., но в крайна сметка заспахме някак си. И така до 5:30, когато слънцето светна в стаята, все едно му се плаща за тая работа. Половин час по-късно успя да събуди и жена ми и отново започнахме да си ругаем кротко хотела.
3 часа и кусур по-късно момичето беше изчистило съседната стая и победоносно дойде да ни съобщи, че може да се преместим в нея, но тоалетната и там не работела. Пратихме я да чисти друга стая, а жена ми почна да се гримира на крак и нервно питайки ме през 2 минути колко е часа. Аз от своя страна някъде по това време почнах да я убеждавам, че няма как да стигнем до обредния дом навреме. Междувременно хвърлих един поглед на съседната стая. Минибар имаше, но беше празен.
След около 40 минути третата стая беше готова и ние пренесохме багажа си в нея, за да установим, че дистанционното на климатика го е хванала липсата. Въпреки това аз отидох до тоалетна и взех един бърз душ, подпитвайки на свой ред жена ми през 2 минути колко е часът. Облякох се, препотявайки се от нерви на няколко пъти, но в крайна сметка успяхме да слезем сравнително навреме, да обясним на рецепционистката, че ако не намери дистанционното на климатика, ще стане голям проблем и даже да си хванем такси. За щастие пловдивските шофьори са по-отзивчиви от софийските и още първото такси се нави да ни закара, въпреки краткия курс. Тук минибар отново нямаше.

За сватбата ще спомена единствено, че стигнахме навреме и няма да навлизам в подробности. Снимах няколко клипа, защото исках да пробвам как се получава видеото с телефона ми и добре, че беше мобилната ми батерия Anker Astro 3E, защото батерията ми падаше с рекордна скорост. Единствено не мога да се сдържа да кажа за кумовете, които май бяха професионални танцьори и асоциацията, която ми навяваха като ги гледам беше „секс с подфъргане и скубане под мишниците“. 🙂

Привечер тръгнахме да се прибираме към хотела и бяхме разбити до степен, че даже се отказах от идеята да ходя да пия бири с някой приятел. Дистанционното на климатика си липсваше и ни прехвърлиха в нова – четвърта стая (имаше минибар, но пак празен). Сложих телефона да се зареди малко и се проснах на леглото. Леглото беше доста неудобно, но бях толкова уморен след предната нощ, че исках просто да лежа.
Малко по-късно бях отпочинал до степен да отида да взема някакви дюнери, за да вечеряме. В Пловдив като казват голям дюнер не се шегуват, но от вкусът има какво още да се желае. На връщане минах през Билата и взех и няколко бири и се прибрах в хотела.
След като хапнахме забодох Анкера да се зарежда в единият контакт и влязох да се изкъпя (чудо на чудесата, но нито тоалетната, нито банята бяха развалени), а след това си легнах.
На следващата сутрин се събудих доста схванат и уморен и с учудване видях, че телефона ми мига по необичаен начин. Погледнах го и останах втрещен – снощи заредената на 100% батерия показваше 13%. Веднага направих връзката с хабенето на Анкера по време на сватбата и се ядосах, че не ми е направило впечатление, за да потърся решение веднага. Рестартирах и го забодох на зарядното докато се приготвим, а после го забодох в Анкера. Изнесохме се от хотела почти на бегом и си хванахме такси. За щастие проблема очевидно беше преминал, защото телефона се зареждаше нормално от Анкера. Докато жена ми заверяваше билетите и взимаше места, аз потърсих онлайн информация за проблема. Оказа се, че понякога някои от гугълските приложения (магазина и това, което следи за ъпдейтите на приложенията) зациклят, което води до страшно бързо хабене на батерията. Решението е просто – рестарт на телефона, за да възстановят процесите нормалната си работа, но човек трябва просто да знае, че е това. Впрочем след като се върнахме в София телефона ми се ъпдейтна на Андроид 4.4 и за няколко дена ми направи впечатление, че още един-два пъти се опита да ми го направи същият номер с батерията.

Пътуването на връщане, ще го запомня единствено с това, че и двамата бяхме тотално разбити и постоянно задрямвахме във влака. Нормално като се има предвид, че плановете ни за почивка и релакс се бяха провалили с любезното съдействие на Елитния палат на ужаса.

Posted in Пътепис and tagged , , , , , , , , .