2015

Годината започна сравнително добре за мен. Имах големи планове за първото тримесечие, които макар и с известни непредвидени затруднения, успях да осъществя. Това ми позволи успешно да започна изпълнението на плановете си за второто тримесечие, които успях още по-успешно и лесно да изпълня. Ваканционното тримесечие също изглеждаше доста добре – успяхме да направим едно голямо барбекю с приятели на вилата и най-накрая стигнахме до първата си семейна почивка, която беше прекрасна. Толкова прекрасна, че даже планирахме да повторим догодина на същото място и по възможност за повече време. Общо-взето всичко се развиваше прекалено добре, за да е истина. Прекалено добре.
Извинявам се, че така накратко ги давам до тук нещата, но просто не ми се говори повече за битовизми.

В средата на последното тримесечие съдбата реши да обърне късмета ми и го направи по наистина брутален начин. На 7-ми ноември съпругата ми Лора внезапно почина. На едва 31 години. Без да имам шанс да я спася, без да имам шанс да поговоря за последно с нея, без да имам шанс да се сбогувам. От тогава не съм на себе си. Работата си я върша механично. Ежедневни неща, които преди ми отнемаха броени минути, сега са ми нужни часове, за да ги свърша. Постоянно забравям да свърша някакви неща. Просто мислите ми постоянно ме връщат към онзи момент и преди него. Към това, което съм искал и могъл да направя, но по една или друга причина съм го отлагал. Завъртат се към онзи петък следобед, когато отивах към Красна поляна и ми се обадиха, към бялата стая във ВМА и чакалнята на реанимацията след това. Обаждането на следващата сутрин, когато ми казаха, че не са могли да я спасят. Вървях механично през парка на ВМА, търсейки не знам си кое отделение, за да взема смъртен акт и след това разрешително за кремация. Хубаво топло време, красив парк, една от онези есенни гледки, които могат да ти спрат дъха. Но не ми беше до гледки.
Тя обичаше топлото време и сега не мога да спра да си мисля, че тази необичайно топла есен и след това зима са донякъде свързани с нея. Помня деня на кремацията. 2 часа след самата кремация времето се развали. Почна да духа силен вятър, преваля… А до тогава – топло, слънчево, хората по улиците бяха по тениски.
Лора беше преди всичко друго – другар. Винаги готова да ме подкрепи във всичко. Да поговорим, да обсъдим нещо. Да ме предупреди, ако съм на път да извърша някоя глупост. Да участва заедно с мен в някое приключение или начинание.
Душата ми остана празна. Не знам какво ще правя от тук нататък. Знам, че трябва да продължа, но все още не знам как да го направя. Загубих всичките си цели, надежди, мечти. Загубих посоката си.

Никога не съм обичал празниците. Особено семейните. Тази година са още по-гадни от обичайното. Няма какво да говоря за Бъдни вечер и Коледа. От край време съм атеист и това не го виждам като повод за празнуване. Нова година е по-различна. В крайна сметка смисъла на съществуването, на това, че сме хора се свежда до много голяма степен до това да имаш кой да целунеш в полунощ. Тази година аз го нямам вече този човек.

Извинявам се, ако съм ви развалил празничното настроение.

Posted in Разни and tagged , .